Роден съм в един провинциален град в семейство на българи, неучаствали в братоубийствените избивания между българи и бъ лгари през 20 години на миналия век и в десетилетията след тях. Средно, далеч от милиционерската и комунистическа номенклатура семейство на учителка по немски и икономист – чиновник. Баща ми умря, когато бях на 16 години – ученик в математическата гимназия. Там учеше и Валери Симеонов – един курс преди мен. В гимназията на практика не се познавахме, след това си загубихме дирите до 2003 г. След гимназията аз кандидатствах и се записах да уча в тогавашната Духовна академия – като един бунт срещу комунистическата власт и стереотипа, който тя създаваше. Всички останали около мен правеха едно и също, вървяха по една папагалска линия – прилежни комсомолци в училище и казармата, партийци веднага след това, следване в МЕИ и тиха соцкариера. Някои ги вербуваха за ДС още в казармата или след това, това ускоряваше кариерата им.
Аз бях против системата и търсех своя начин да бъда неин дисидент. Религиозното образование беше отделено от държавата и се искаше смелост да учиш там. Ставаш веднага обект на ДС и МВР и много от духовниците също са били вербувани, както стана ясно после.
За кандидатстване в Духовната академия се искаше препоръка от свещеник или епископ и аз отидох в Сливен при владиката да поискам такава без да го познавам. Това е сегашният владика Йоаникий и той много години след това си спомни случката – удиви ме с паметта си. Станах студент в академията, но не издържах дълго, защото тогава се учеше и живееше в сградата на академията на площад „Ленин”, сега „Света Неделя” в София. Разбрах от колеги, че ректорът е хомосексуалист и няма начин да не прояви внимание към мен. При този режим на живот там, реших, че трябва да се изнеса и така напуснах. След това завърших специален техникум по фотография и полиграфия – курс след средно образование, който беше единственото професионално училище за подготовка на фотографи в България – в Чехия имаше висше такова училище, в други страни от соцлагера също. Получих една професия, която ми даде свобода на действие, финансова независимост и възможност да надхитря системата, която мачкаше наред и всеки по-интелигентен и можещ млад човек в България – искаше от него да стане партиен член, евентуално доносник на ДС и цялото му битие зависеше от тази система. При мен не беше така. Имах смелостта и свободата да бъда самостоятелен, да мисля и чета това, което искам, най-често инкриминирани книги и това ме оформи като мислене. Бях букинист, интересувах се от стари книги, ровех в тях и до 30-тата си годишнина бях изчел почти всичко възможно по история на България, но истинската, а не комунистическата, по политика, но не марксистката, а от преди 9 септември и по религия и философия, но не марксистката. Почти всички книги, които съм чел в младостта си, а те са вагони, бяха със стария правопис отпреди февруари 1945 г., когато комунистическите сатрапи унищожават уникални български букви и съветизират азбуката ни.
Издържал съм се сам през всичките години след гимназията, никой не ми е помагал за нещо, никой не ми е поднасял нещо на тепсия. Нито апартамент ми купи народната власт, нито ми даде лада за вярна служба. Записах да уча българска филология през 80-те, защото имах силни литературни интереси. Оказа се, че в СУ преподават закостенели комунистически мозъци, един от които ми направи страшен скандал, защото казах, че това, което наричат „църковнославянски език”, е всъщност старобългарски. Тогава разбрах, че няма да науча нещо повече от това, което ми дават забранените книги и напуснах и този университет. Никога не съм позволявал да ме направят бяла мишка в лабиринта на комунистическата система. Запазвах достойнство, запазвах свободата си, с цената разбира се на битови неуредици и социален дискомфорт.
В края на 80-те години работех в Националния музей на българската литература и взех активно участие в раздвижването на духовете, което обхвана софийската интелигенция през последните две-три години преди падането на Живков. Включих се в нелегалното дружество за защита правата на човека, включих се в “Подкрепа” и станах секретар на софийската организация на този също нелегален синдикат преди 10-ти ноември. Намерих връзка с Румяна Узунова и тя излъчи на части политическата ми статия „Правова държава ли е България”, в която критикувах Живковската конституция и тоталитарния режим у нас. Това стана през лятото и есента на 1989 г.- точно тогава, когато сегашният президент Първанов става агент на ДС, аз бях разследван и подготвян за съд от това ДС. Слава богу, падането на Живков спира делото срещу мен за антисоциалистическа и антидържавна дейност. Да не каже Валери Симеонов, че и тогава ми е давал трибуна?
Посрещнах 10 ноември като част от това ядро, от което се разви опозицията на БКП, бъдещото СДС. Не влязох пряко в ръководството на СДС, макар че имах тази възможност, защото исках да работа на журналистическото, на публицистичното поле. Заедно с още 11 човека съм основател на в. „Демокрация” през януари 1990. Преди излизането на вестника, издадохме първия в България опозиционен вестник „Кръгла маса”, заедно с Александър Йорданов, Михаил Неделчев и Едвин Сугарев, но той излезе в един единствен брой и сега е уникат.. Започнах работа като основен коментатор на в. „Демокрация” от първия му брой, а през септември 1990 г. бях издигнат и избран от КС на СДС за главен редактор на „Демокрация”. Не заради връзки, или рамото на някого, а заради качествата си, които доказвах всеки ден без да се жаля. Бях самостоятелен в работата си и не съм клякал на никого през тези години. През пролетта на 1991 г. на практика дадох тласък да има избори същата година, като подкрепих с позицията на вестника 39-те. Застанах срещу Желю Желев и Георги Спасов – директор на вестника, с това си решение. И бях прав, защото комунистите бяха започнали да претопяват СДС. Така както искаха да претопят “Атака” през 2005 г., така както сега Валери иска от мен да направя “Атака” придатък към комунистите и турците, точно в момента, когато най –после виждаме техния истински погром след 20 години и то благодарение на ГЕРБ. Той иска да скоча срещу ГЕРБ, да разваля партньорството и да дам въздух на комунистите да се върнат на власт. Аз не го направих през 1991 г., та ще го направя сега! Тогава спасих СДС с моето решение да подкрепя радикалното крило на 39-те, да идем на избори и да прекратим агонията, в която ние вкара БКП. Е, това което спасих, Филип Димитров го загроби след година.
През следващите години, когато в СДС надделяха тарикатите, бях свален като главен редактор на „Демокрация” , направих първото самостоятелно цветно политическо седмично списание „Експрес”, в което за мен работеха като автори Георги Коритаров, Стояна Георгиева, Светослава Стаева, сега Тадъръкова, Иво Прокопиев – тогава млад студент, пишеше финансова колонка, Бистра Георгиева, сега издател на „Банкер”, пишеше икономическа колонка, Тома Томов правеше геополитически анализи. Беше се получило едно европейско по ниво списание, но за съжаление не издържа финансово, защото бяхме принудени да се печатаме в Гърция, просто нямаше условия у нас.
Бях свободен журналист години наред, основен политически коментатор за пресгрупата „168 часа” и „”Труд” и „Континент”, правех известно време друго седмично списание, при тръгването на в. „Монитор” станах шеф на аналитичния отдел и после зам.главен редактор. Направих този вестник много търсен с коментарите и статиите, които пишех, с темите, които вкарах там – национализъм, православие, геополитически теми. Всеки ден пред редакцията ме чакаха хора, прочели моя статия, които искаха да правим политическа организация. Това е моето изграждане, на което дължа моя политически успех и за това изграждане Валери Симеонов няма и не може да има никаква заслуга.